Първа глава
Залязващото Слънце откри розовокосо момиче на тренировъчното поле ,нанасящо поразителни удари върху малкото,което беше останало от голямото дърво на което тя бе съсредоточила тренировката си.
“Още хиляда удара и тогава ще спра!Още само хиляда ритника и тогава мога да спра!!”
Във внезапен проблясък цялата енергия изхвърча от тялото и със последния фатален удар,който тя така старателно нанесе.Не усети кога и причерня и след един момент вече лежеше свита на кълбо на земята,дишайки тежко.Адреналинът в тялото и започна бавно,но въпреки това значително да се понижава и тя започна да усеща многото и дълбоки рани по себе си,които безмилостно пареха от избилата пот и полепналата мръсотия.На всякъде около нея имаше трески,а от голямото дърво и помен нямаше.Постепенно дишането и се нормализира и след като се поуспокои,тя легна по гръб,поставяйки ръцете си зад тила и отвеяно се загледа на горе.Изгуби се в мисли гледайки към снежния пухкав облак на тъмно син фон от небе.
-САКУРА-ЧААН!!!!
Чу се гласът на русо момче,което тичаше към нея.Без да се движи,тя извърна глава и срещна погледа си с неговия-изразяващ едновременно загриженост и яд.
-Сакура-чан!Ако тренираш в същия дух ще се убиеш собственоръчно!!
-О хайде стига Наруто!Ако ние ще ставаме по-силни,трябва да тренираме.А колкото се отнася до мен..”-тя затвори очи и намръщи вежди -Аз имам много да тренирам за да настигна вашето ниво физически.
Куноичито протегна ръката си и го събори на земята до нея,а след това зае старата си поза и продължи все така отнесено да гледа към небето,което придобиваше все по-тъмен цвят.Свечеряваше се.Лицето на Наруто стана с розов отенък заради малката дистанция на която се намираше от нея,но тя не забеляза това.Той гледаше към лицето и,докато си мислеше колко много се беше променила от онзи ден.Денят,в който Саске си замина.Мислеше си за разбитото сърце,което тя пазеше само за него,а той никога не бе проявил интерес.Сакура криеше мъките си зад емоционална “маска” от онзи ден,осъзнавайки,че чувствата и са прекалено тежки тя се опитваше да се отърве от тях.
И го направи.Вече никой не беше способен да каже какво чувства или мисли тя.Три години .. усмивката и беше легенда дори за най-добрите и приятели.Наруто чакаше с нетърпение денят в който ще се изправи лице в лице с бивщия си съотборник.Искаше да го върне в Коноха жив и здрав,а след това да го спука от бой заради състоянието до което бе докарал Сакура.
-Наруто?”
-Да,Сакура-чан?
-Мислиш ли,че си мисли за нас? Мислиш лии....че му липсваме??
Наруто нямаше нужда от име за да разбере за кой става на въпрос.
Той гледаше учудено към нея,но лицето и бе все така безизразно и той така и не можа да разбере какво чувства тя докато му задаваше този въпрос.
-Може би,но не мисля,че трябва да се притесняваш за това.Когато се върнем в селото в листата с него той ще бъде щастлив и може би ще спре да мисли за това да бъде отмъстител.
Дори за неговите уши това звучеше като глупава лъжа.Очите му се втренчиха в нея.Можеше да се закълне,че ъгълчетата на устата и се бяха извили на горе...сякаш се бе загатнала малка усмивка на лицето и.Даа .. тя беше щастлива да живее дори за един момент в тази глупава измислица на русокосия нинджа.Малко след това разтърси глава и каза:
-Знаеш ли какво? Мисля,че трябва да забравим за този загубеняк за сега,да гледаме сериозно на живота си и да станем по силни!
Със изгряващата луна те станаха от местата си гледайки сериозно един на друг.
-Аз трябва да тръгвам за да докладвам на Тсунаде-сама за мисията която ще предприема утре.
-Искащ ли да те изпратя?
-Не благодаря.Е..ще се видим скоро предполагам?
-Да! Сайонара Сакура-чан..
Пуфф!От Наруто нямаше и следа а на мястото,което стоеше имаше пушек.На Сакура не и се прибираше със светкавичната скорост с която от скоро имаше навика да изчезва той.Тя знаеше,че никой не я чака в къщи,защото родителите и винаги бяха по работа и си идваха максимум два пъти на годината ..никой нямаше да я посрещте с топлото”добре дошла в къщи” нито пък да я дари с прегръдка...нещо за което тя толкова копнееше.. .Розовокоската бавно закрачи на пред.На къде отиваше и тя не знаеше...
“На където ми видят очите.” Каза си сама в отговор на глас.
Навън бе доста тъмно ,но въпреки това времето бе топло и спокойно.Може би ако не беше изморена,тя щеше да забележи че някой я наблюдава.На клона на високо дърво леко се очертаваха два силуета.
-Значи това е Харуно Сакура?!
-Да Итачи-сан !Да! Нали ти казах ,Тоби е добро момче!- каза самопохвално момчето
-Добре тогава.Нека не губим време и да свършим това за което сме дошли.
-Хай Итачи-сан..
